Войната за сепарето = Тъжно, но вярно
Съществуват хора, на които си заслужава да завиждате. Те имат възможността да започват деня си в 1 часа след полунощ и техният единствен проблем е престижът на заведението, в което отсядат. Нещо повече - сепарето, в което запиват. Те водят една от основните войни на прехода, а именно войната за сепарето. От точно това сепаре се случват интересните неща, които четете по вестниците. Там се уговаря сенчестият бизнес, делят се територии. Там вашата невръстна дъщеря получава синини по коленцата, докато се бори за вниманието на властелините на сепарето. Последното наистина е за завиждане. Докато героите на нашето време живеят живота си, вие четете за тях в жълтата преса и цъкате с език. Каква е тази професия, която човек трябва да упражнява, за да прилича на тях?!
Тяхната професия е да са синове. Синове на политици, бизнесмени, успешните мъже на прехода, с всички дочути верни и неверни легенди за тях. Те са бъдещите герои на измислени романи за мафията, които купувате, защото завиждате на мафиотите, че не живеят като вас при дъртата жена и простата панелка. Същите са обаче и синове на правосъдната система. За тях прокурорите казват като за Боби Цанков - че тъкмо щели да ги вкарат в затвора и те взели, че се споминали.
Основното е, че животът им минава интересно
Мамините синчета са създали митологията и културата на чалга-сепарето, която беше характерна за последното десетилетие на ХХ век, но от която явно няма отърване.
Основното в театъра на сепаретата е едно оръжие, с което простосмъртните не разполагат. Това оръжие е охраната. Когато влязат гардовете като гардероби, невинаги се разбира кой точно е влязъл, но нормалните хора си тръгват от заведението. Охраната е и оръжие, и имидж. Тя струва пари, но никой не пита откъде са парите, а колко ти са гардовете, за да се разбере ставаш ли за отвличане или не.
Ставаш ли за уважение или не. Ставаш ли като мъж или не. Другото основно оръжие е плесникът. Прочутият шамар, който удря онзи с по-голямата охрана, на онзи с по-малката. Третото оръжие е пистолетът по Станиславски. Понеже по тези момчета има много закачени пищови, все някой гръмва в края на трето действие.
Честно казано, при тези хора не вървят примерно проверките на входа на заведението. Не важат и проверките за алкохол. До скоро не важаха и данъчни проверки. И те отново са в сепарето. Приличат на седемте джуджета, които питат непрекъснато кой ми е седнал в сепаренцето, кой ми пие от уискенцето, кой ми чука гадженцето... Често се налага да изпитваме възхищение към тях. Често те наистина са готини пичове. Ние наистина обичаме тези деца на прехода, след като не им дърпаме ушите. Но понякога прекаляват. Повтарят се.
Не само няма кой да им се скара, ами и се поддържа митът, че те се бият за жени. Същите пищни мадами, които тираджиите си залепват в кабинката, преди да почнат да мастурбират. Истината е, че същите тези синове на Прехода и синове на Голямата клечка не биха отишли да се разберат като рицари за сърцето на едно момиче. Не биха приели да отидат на дуел, както в разкошните романтични времена на мъжествените мъже без охрана. За тях остава пернишкият шах - същите тези синове се бият с охраните си (като с пешки на имиджа) върху дървената дъска на модерните заведения за пиене. И те не се борят за жена - те се борят за сепаре.
Щеше да бъде прекрасно единият да е заел на другия мястото в Народния театър или да се сбият пред платно на Светлин Русев в някоя галерия, спорейки за графиките на Питер Брьогел старши. Но не се бият и не се стрелят за това. Те имат други ценности - войната на сепарето, рицарите на сепарето, дамите на сепарето. От това става нелош истински трагикомичен роман - но няма кой да го прочете. Поне не преди да бъде изчетена литературата на боклука, която ни прави съпричастни към сепарето на онези, които не можем да бъдем.
